Лятото е един много тежък сезон, в който се налага да се ходи на много многодневни фестивали. Вторият за тази година беше противоречивият Sofia Rocks. На място организацията всъщност не беше лоша. Влизането и излизането бяха лесни, имаше достатъчно тоалетни и на местата където се продаваше храна и бира опашките не бяха твърде дълги. Новата забрана за пушене на стадиони предизвика няколко забавни момента когато някакъв глас обяви, че на стадиона не се пуши и всички му се смяха, а пушачите продължиха да си пушат.

Ден I

   Заради продължителността на фестивала се налагаше да пазя силите си и пристигнах малко по-късно пропускайки българските групи и ирландците Sweet Savage. Първата група, която гледах бяха шведите от Scar Symmetry. Преди концерта ги прослушах и интересната им смесица от power metal и модерни metalcore рифове с двама вокалисти звучеше обещаващо, но трагичното озвучаване по време на тяхното изпълнение ми попречи да им се зарадвам на място.

   Heaven Shall Burn се оказаха много по-приятни на живо отколкото на запис. Музиката им е сравнително скучен metalcore, но бруталните и енергични рифове имат доста добър ефект върху публиката особено върху хората, които искат да си клатят главите или да се поблъскат в погото. Имаше и Wall of Death, което винаги е яка гледка.

   Следващата група в списъка бяха истинските хедлайнери на вечерта, въпреки че крайно заблудените организатори не ги бяха сложили последни. И преди съм казвал, че Clawfinger са най-яката група на живо. Музиката им сякаш е направена за да накара публиката да подскача и припява заедно с тях. И не става въпрос за някакви пиянски лесно смилаеми песни, а за истинската агресия на crossover стила в най-добрите традиции на групи като Rage against the Machine и Body Count. Нищо, което може да се види на фестивал не може да се сравни с гледката на хиляди хора, които вече размахват ръце из въздуха и всички заедно започват да скачат и пеят в момента, в който започне припева на Biggest and the Best.

   Интересен факт е, че Clawfinger вече не са професионални музиканти, а продължават да правят концерти през лятото по-скоро като хоби. Това ги прави още по-истински и ентусиазирани. България ги харесва и те харесват България, а аз помня времето когато ги считахме за равни на RatM и Korn. Почвам да си мисля, че си струва да загубим два часа Godsmack за петнайсет минути Clawfinger... е не, чак толкова не!

   Слонът в стаята е разбира се, че Godsmack липсват. Организаторите се оказват пълни педераси (в лошия смисъл на думата) и не предлагат да върнат парите. Вместо това предлагат всеки да си доведе другарче на концерта, но въпреки това стадионът е доста празен. От друга страна съм потресен от това колко хора се отказаха да идват защото точно тази група не е дошла. На фестивал, на който ще свирят изпълнители представляващи живата история на американския пънк, живата история на crossover метала, живата история на metalcore-а и живата история на glam рокa заедно с още десетина групи ти да обявиш, че няма смисъл да се ходи защото е отпаднала една група, която не мога да се сетя да е важна с нещо, показва доста ограничена музикална култура. Вярно, че въпросната група е сигурно най-кадърната на този фестивал като инструменталисти но все пак смятам, че е редно тея хора да бъдат глобени с цената на един билет.

   Набедените за хедлайнери metalcore легенди Trivium се качиха на сцената по тъмно. Фронтменът им преливаше от щастие, че за първи път им се отдаваше възможност да оглавят голям фестивал и ни благодари много пъти. Поне някой е щастлив от отпадането на Godsmack :) Дали щеше да е толкова щастлив ако знаеше, че организаторите не са предложили да върнат парите на хората дошли за Godsmack, че еднодневните билети ги пуснаха два дни преди фестивала и че всеки с билет е можел да си доведе приятел на първия ден?

   Звукът е перфектен, момчетата наистина се раздават и свирят много добре сравнително сложната си музика, но когато излизаш на сцената след Clawfinger остава само един въпрос – "Какво от това?". Хората видимо намаляват и се движат и махат по-малко. Trivium изсипват обяснения колко много се радват да са тук и мен ми става неудобно, че не мога да отвърна на ентусиазма им.

Ден II

   Организаторите педераси (в лошия смисъл на думата) пускат новина, че Guns N' Roses са пристигнали, в която елитно ни съобщават между редовете, че Iggy Pop отпада от програмата. Гарантирано са знаели преди поне ден, но се направиха на ударени защото са педераси.

   Ugly Kid Joe се оказват изключително приятна изненада. Всичко което знам за тях онова парче с котките и сребърните лъжици и че са група и за капак никой от тях не се казва Joe, а последното очевидно е повече отколкото повечето хора знаят за тях и в това число някои водещи в едно определено рок радио, което обича да ни напомня, че може да имаме доверие само в неговата честота. Между другото името им е ебавка с името на групата Pretty Boy Floyd които пък са кръстени на известния бандит. Оказва се, че свирят онзи прост и леко скучен американски рок, който навява усещане за безкрайни, прави американски магистрали. Прост и скучен, но толкова чист и истински, а и толкова подходящ за концерт особено като добавим и енергичен фронтмен, който знае как да комуникира с публиката и без колебание се разхождаше сред нея. Повече такива групи трябват по концертите!

   За Within Temptation ли питате? Скука и безидейност.

   Kaiser Chiefs не бяха толкова досадни колкото очаквах. Също така се оказа, че знам над половината от песните им за което обвинявам радиото. Британският инди рок не е като американския скучен рок, но пак става.

   Големите въпроси на фестивала бяха следните:
Ще благоволи ли Axl да излезе на сцената?
Ще изпълни ли заканата си за тричасов концерт?
Тези три часа включват ли чакането да излезе на сцената?
Може ли Axl все още да пее?

   Както се оказва Axl не просто се качи на сцената навреме, ами дори подрани с няколко минути. Концертът си беше съвсем истински три часа и включваше солови прояви за всеки един от групата, която се състоеше от двама пианиста, един басист, един барабанист и трима китариста. Откриха с Chinese Democracy от последния албум на групата.

   Някои хора предпочитат да наричат този състав Axl Rose Band и когато става въпрос за композиране на песни аз също съм фен на Slash, но ако говорим за живо изпълнение на творчеството на Guns в момента не може да се намери нищо по-добро от хората, които бяха на сцената. Групата не само свири страхотно, но и докарва порядъчен glam рок вид. Единият китарист е с вид на клошар с дълга брада и коса, а другият DJ Ashba е достоен заместник на Slash не само като свирене но и като имидж. Въпроснията DJ, който по принцип не е DJ, а просто се казва Daren Jay Ashba се подвизава в съответните среди от десетки години и е свирил с музиканти от Mötley Crüe и Drowning Pool.

   Хитове, нови парчета, още хитове, още нови парчета, които никога няма да станат хитове... Кавъри на The Wall на Pink Floyd и Whole Lotta Rosie на AC/DC. Разбира се не можеше да мине и без Knocking on Heaven's Door на Bob Dylan, но на този етап това парче е станало такава част от историята на G n' R, че не се брои за кавър.

   Още в началото загриженият Axl спря една песен за да ни обясни да не се блъскаме защото може да нараним някой и да се скара на някой на предните редове. Ако не го направи този цирк няма да е Axl. Все едно Ozzy да не си покаже задника. Накрая пък си метна микрофона в публиката. Чудите се дали може да пее? Може и още как. Необяснимите видеота в YouTube, в които Axl едва стене... си остават необясними.

   Имаше и огньове и хвърчащи листчета и всичко както си му е редът. Преди фестивала ми казаха, че само концертът на Guns ще си струва парите за билета и със сигурност беше така, а да не забравяме, че Clawfinger си остават най-добрата банда на живо!