За начало искам да отбележа, че това не е статия за концерт. По принцип избягвам да занимавам многомилионната си аудитория с моята личност. Разбира се нямам никакъв проблем да я занимавам с мнението си, но това е различно, защото мнението ми без съмнение е правилно, така че ако темата представлява интерес си струва всички да го прочетат. Тази статия е за мен, което означава, че може да бъде пропусната и няма да е голяма загуба.

   И така това е история за един както се казва по американски - пъпчив тийнейджър или както се казва по комунистически - юноша бледен. Като бях юноша бледен може би на 15 чух Карцер за първи път. С пари за закуски си купих първия албум "И няма край..." от този момент нататък това се превърна в една от любимите ми касетки. Предполагам повечето музика, която съм слушал през годините ми е повлияла, но като се гледам сега на какъв акъл съм изглежда, че хипарските влияния на групи като Uriah Heep и Led Zeppelin не са се задържали в мен докато гневът и умерената омраза към всичко и всички, които ни пречат и подтискат са се превърнали в основна част от характера ми.

   Никога не съм определял Карцер като любимата си група, но сега осъзнавам, че са групата, която ме е променила най-много. За капак на всичко олицетворяват идеала ми за музика - агресивни и сурови, уловили духът на градската джунгла и с текстове със силна социална насоченост. Никакви лирични лиготии или простотии за любов само чист гняв и бунт. Дори когато текстовете говорят за неща като самоубийства и отчаяние начинът, по който звучи музиката винаги ме е карал да си мисля, че те всъщност са призив да концентрираш негативната енергия срещу нещата, които те тормозят и да се пребориш с тях и освен това ти показват, че не си единственият човек с проблеми и черни мисли. Все пак винаги съм харесвал повече парчета, които директно те надъхват да си силен и да не се отказваш като Бунт и Мразя. Касетката на "И няма край..." беше едно от нещата, които носих с мен когато отивах някъде. Най-отчетливият пример за последното е, че това беше една от двете касетки, която си носих в казармата.

   Карцер се разпаднаха малко преди да почна да ходя активно по концерти далеч от вкъщи. Касетките ми бяха изгубени с преминаването към mp3. Изгубването им нямаше много значение, защото от много слушане без това бяха започнали яко да влачат. Имаше един период от почти две години, в който не бях слушал Карцер, защото просто не можех да ги намеря в Интернет. За радост в един момент интернет пират... ъъъ... такова... онлайн магазините започнаха да предлагат музиката на Карцер и те отново се превърнаха в едно от нещата, които слушах най-често. Да кажа, че съм мечтаел Карцер да се съберат няма да е вярно. Просто групата не е много популярна и както ми изглеждаше в един момент не повече от десет човека от познатите ми знаеха за тях и сякаш само аз ги считах за най-яката българска група. Популярните групи понякога се събират, но мотивацията на по-слабо известните да се съберат обикновено не е голяма. Все пак имах идея като направя милиони да издиря хората от групата и да ги събера. За радост не се наложи аз и другите фенове на Карцер да чакаме да забогатея, което е много добре защото междувременно можеше да остареем твърде много за погото и да си загубим слуха.

   И така Карцер се събраха за да свирят на Spirit of Burgas в родния им град. Изглеждат във феноменална форма и парчетата на живо звучат точно както си ги знам от албумите. Изглежда, че публиката още им се радва. Според вокалиста Ситко нещата са били като преди десет години. Аз не съм бил там преди десет години, но си мисля, че това събиране ме зарадва повече и беше още по-важно за мен отколкото за хората, които са били там тогава. Репертоарът наблягаше на парчетата от вторият албум. На първият ред вокалите не се чуваха много добре, но как това може да попречи на човек, който знае текстовете на изуст? Откриха с инструменталната част от началото на Бунт като интро и веднага преминаха в I'm Here. В сетлиста наблягаха на парчета от втория албум Progress to Decay като изсвириха и неиздаваното Don't Drive Me Mad. Изборът на парчета от първия албум ме изненада приятно въпреки, че бяха само три. Останал съм с впечатлението, че популярните парчета са Мразя, Война, Факторът пари и Апокалипсис. Винаги ми се е струвало, че хората се сещат и говорят предимно за тях когато се спомене Карцер. Апокалипсис беше оставено за край на концерта, а другите две парчета от "И няма край..." бяха моите фаворити Терзания и Изгарящо съзнание. Ех да имаше и пълна версия на Бунт...

   А ето така изглежда един голям фен на Карцер след като за първи път е посетил техен концерт:



   И за финал искам да кажа, че от всичките около сто концерта, на които съм ходил този ми хареса най-много. Карцер са НАЙ-ЯКАТА БЪЛГАРСКА ГРУПА!