След дълго пътуване, което премина през страшни и безлюдни гори пристигнахме в Каварна. Със шок и ужас установихме, че любимото ни заведение "Жули" където жулихме бири и ядохме Катено мезе е затворено. Публичното ми възмущение на самия център на града включващо заплаха "Аз тук повече няма да идвам!" беше посрещнато с възражение от един местен дядо, който каза, че градът си е много хубав и има много закусвални, а една баба поясни, че "Жули" е фалирало защото няма клиенти и "не става с три дни в годината". Тъжно, но факт. Явно след пет години редовно присъствие, фактът, че нашата агитка, която обичаше да жули в "Жули" пропусна миналогодишният Каварна рок фест се оказа фатален за заведението.

   Да се върнем към Каварна рок фест 2011, на който даже и името са му сменили от Калиакра рок фест. Тази година фестивалът е значително по-некомерсиален, а групите значително по-непопулярни и твърди отколкото сме свикнали за това събитие. Хората бяха сравнително малко и всъщност никога не е присъствала по-малко публика на тридневно мероприятие в Каварна. Фестивалната атмосфера присъстваше, но някак си по-унило като силно впечатление правеше единствено кранът, от който смелчаците можеха да скочат с бънджи.

Ден първи

   Първият ден беше с подчертана gothic атмосфера. В метал средите gothic стилът е този, в които се изявява женската (че и не само) част от публиката интересуваща се от дрехи, мода и подобни глупости. То не бяха ботуши, рокли, гримове, прически, бижута и всякакви други аксесоари... човек да се чуди на метал концерт ли е отишъл или на модно ревю. Разбира се имаше и представители на всички останали видове фенове - стари метали, млади метали, потни метали, парфюмирани метали, селски метали, интелигентни метали, яки метали, слаби метали, дебели метали и разбира се Лемита.

   Фестивалът бе открит от Dreamshade, които се оказа свирят metalcore. Въпреки че съм фен на жанра тази група беше много слаб представител. Като цяло музиката им беше доста некоординирана и не впечатляваше с нищо. Не знам защо трябва да ги канят от чужбина след като в България има много по-добри представители на това течение например Overdawn и Sickflag. За радост приключиха бързо, което не може да се каже за някои други участници.

   Katatonia се качиха на сцената за да оправят лошото впечатление и наистина успяха. Не съм голям фен на бавния мрачен gothic metal, но шведите свириха прекрасно, при много добър звук и без никакви превземки. Музиката им се оказа приятна и въпреки че мислих, че съм тотално неподготвен разпознах една песен, която явно се върти по радиото. За съжаление се наложи да свирят на светло, което до известна степен проваля ефекта от бавната им музика и мрачният им имидж на металисти с лица изцяло скрити от косите им.

   Sonata Arctica съм ги чувал предимно по tribute албуми на класически метал банди и там не звучат много лошо. Затова не очаквах, че участието им на Каварна рок фест категорично ще им спечели титлата на най-бездарната heavy metal банда, която съм гледал някога. Въпросното постижение хич не е малко предвид, че аз веднъж гледах Gravedigger. Освен дето музиката им беше крайно безидейна и скучна се наложи да търпим и ужасен небалансиран звук (по-късно чух по радиото, че са решили да не правят soundcheck). Даже имаха наглостта да излезнат на бис. Ако бяха последната група на вечерта със сигурност щях да съм напуснал мероприятието.

   Paradise Lost без съмнение бяха истинските хедлайнери на вечерта, а защо не и на целия фестивал. Gothic легендите изглеждаха като английски благородници в семплите си черни дрехи. Атмосферата на концерт на gothic банда трудно се предава в писмен вид. То е някак си призрачно, а не обичайната месомелачка. Пълната луна допринасяше за цялостното впечатление. За съжаление се явих на този концерт неподготвен и не мога да ви кажа какво свириха защото не познавам творчеството им. Все пак бях слушал класиката As I Die и The Enemy от новия им албум. Имаше два биса съответно от две и една песни. Не мога да пропусна и култовият лаф на Nick Holmes, че пиел българска бира Апуаха. Концертът ми се стори някак си кратък, но не знам дали наистина беше такъв или просто магията му го правеше да изглежда така.

Ден втори

   През втория ден открихме къде правят Катено мезе за да ядем храна различна от кебапче от куче. Катеното мезе, което открихме не беше лошо, но изобщо не можеше да се сравнява с това, което жулихме в "Жули". Пропуснахме над половината от изпълнението на Sylosis, което се оказа грешка. Явно момчетата от Англия са повикани за да покажат на връсниците си от Dreamshade как се свири metalcore по правилния начин. Освен, че владеят инструментите си доста по-добре свириха по-твърда, организирана и идейна музика. Публиката ги прие доста радушно.

  Tiamat се оказаха много приятна изненада. Направо не знам как съм пропуснал тази група досега. Бавните им парчета бяха стандартни doom/gothic metal изпълнения, а бързите бяха със звучене, което по неясни причини ме накара да си мисля за Sisters of Mercy. Басовият вокал много приличаше на гласа на Andrew Eldritch, а призрачната музика сякаш беше същата с тази разлика, че синтезаторите и другите електронни мотиви бяха заменени с мощен дисторшън. Сетът завърши с бис, в който се включиха музиканти от Moonspell. Със сигурност ще се образовам по темата Tiamat.

   Moonspell се качиха на сцената по светло и не спряха да изливат заклинания докато не изкараха пълната луна в небето. Съдейки по фланелките голяма част от публиката беше дошла точно за тази група. Аз лично съм чувал сравнително малко Moonspell предимно по радиото и поради някаква си моя причина очаквах да ми харесат повече. Не че имам някакви конкретни забележки, но явно очаквах по-мелодична музика като парчето Scorpion Flower, което толкова много ми прилича на Lorelei на Theatre of Tragedy. По принцип нямам против немелодичната твърда музика, но тази не беше и наистина твърда. Може би се опитват да са страшни. Стилово е много трудно да се определят защото залитат във всички посоки на екстремния метал – black, gothic, doom, death… Доволен съм от концерта, но в резултат на него ги премахнах от списъка на групи, с които трябва да се запозная когато намеря време вместо да ги вдигна по-нагоре.

   До нас някаква агитка се е събрала до палатката на някакви агенти, които рекламират противозачатъчни. Трудно е да събереш металисти да им рекламираш противозачатъчни, но като сложиш един Kinect всичко е възможно. Не че цялата работа има нещо общо с това, което рекламират, но важното е, че хората се събират там.

   Впечатленията ми от по-старото творчество на Opeth беше, че комбинират death metal с jazz. Това само по себе си ги прави част от progressive течението, но някак си не ги свързвах с класическия progressive metal. Не знам дали в последните години са променили стила или просто не съм запомнил правилно, но на този концерт Opeth звучаха много подобно на Dream Theater. Като кажа подобно изобщо нямам предвид еднакво. Имаше и джазови и death metal елементи, но преобладаваха дълги и сложни инструментални партии с подчертано метал звучене.

   Opeth са музикантска банда от тези, които свирят музика заради самата музика. Майсторството което демонстрират с инструментите си е невероятно. Не може да се опише в думи jazz концерт. Същото важи и за концерти на progressive metal банди. Единственото, което мога да кажа е, че също като на концерта на Dream Theater реакцията ми накрая беше "Толкова ли бързо свърши?"

   Забравете го онова, че Paradise Lost били хедлайнери на фестивала. Opeth бяха!

Ден три

   Третият ден бе открит от Suicidal Angels, които се оказа че свирят от най-класическия възможен thrash. Проблемът с най-класическия възможен thrash е, че е доста скучен и еднообразен. Все пак публиката изглежда им се радваше.

   Lake of Tears бяха поредната предимно gothic банда на фестивала. Сториха ми се доста безлични като цяло. Най-голямото им постижение през този ден беше, че бяха озвучение на видеото, което ще видите по-долу.

   След всичката бавна музика на тоя фестивал дойде време за малко метал както си го знаем, а именно як джангър, клатене на глави, пого и други добре познати практики. Arch Enemy раздвижиха тълпата с енергичен, китарно-ориентиран мелодичен death и thrash metal.

   Не мога да скрия, че първото ми впечатление от Arch Enemy беше от външният им вид. Русокосата и синеока Angela Gossow може да помете публиката с бруталните си thrash вокали, а лидер на групата е високият, червенокос Michael Amott. Към това трябва да добавим и басиста великан, който според мен се извисява на около три метра над земята.

   Освен стандартните месомелачки изпълнението на Arch Enemy включваше соло на барабани, по едно соло на китара от двамата братя Amott и един китарен дуел. Песните против статуквото било то под формата на религия, правителство или просто традиционното настроеното общество предизвикаха няколко избилици на "приятелско насилие" още известно като пого. Разбира се имаше имаше и бис – Bulagaria, tonight we will rise!

   Вместо финал ви давам едно видео озвучено от Lake of Tears с главно действащо лице вашият любим не-блогър: