Преди около година чух една история, която ми направи много силно впечатление. Разказа я един от водещите на радио Tangra Mega Rock. Беше или Андрей Владов или Мартин Дончев, но за съжаление не мога да си спомня кой точно.  Разказвачът твърдеше, че така е започнал да слуша рок.

   Някъде през 80-те в комунистическа България нашият герой и негов приятел са още хлапета. В един хубав ден намират плоча на Judas Priest. Като добри деца решават да я върнат и отиват при някакъв милиционер.
   - Другарю милиционер, намерихме тази плоча, къде да я върнем?
Милиционерът поглежда плочата, вижда, че става въпрос за рок група и заявява:
   - Изхвърлете я! Tова е боклук, никой няма да го търси.
Нашите герои си взимат плочата и (от любопитство) я пускат.  Разказът завърши така:
"Я, то хубаво бе! И тогава за първи път ми мина през главата, че може би ни лъжат."

   Значи така се е разяждал режимът. Не с велики лидери на революцията, а чрез малките неща, малките парченца западна култура, които са изпадали отнякъде и са карали хората да се замислят, че може би - не със сигурност, а просто може би - ни лъжат. И един път като ти мине през главата, че те лъжат, става доста по-трудно да продължават да те лъжат.

   Според мен прозападната ориентация на България след падането на режима не се дължи на дисиденти и политически затворници, вдигнали някаква несъстояла се революция. Не се дължи на Желю Желев, който ни направи франкофони, нито на Соломон Паси и неговия евроатлантически трабант, нито на Иван Костов или на царя. Дължи се на стотици, хиляди малки хора, хобити, които са запознали народа с културата на Запада, като незнайният човек донесъл плочата на Judas. Тези хора ни помогнаха да направим нещо много по-голямо от политически избор. Те ни помогнаха да направим цивилизационен избор. Те ни направиха граждани на света.

   Не трябва да ги степенуваме, но вие знаете, че ще го направя. За мен най-големият от малките хора се казва Любомир Николов. Автор и най-вече преводач, превел на български език "Властелинът на пръстените", "То" и "Сейлъмс Лот" на Стивън Кинг, и още десетки други книги на автори от ранга на Джон Гришам и Робърт Шекли. Като писател е написал доста романи, с които за съжаление не съм запознат.

   През 90-те вкарва в България жанра книга-игра като написва много такива под псевдонима Колин Уолъмбъри. Като човек, работещ в ИТ индустрията и силно ангажиран с компютърните игри, мога да заявя, че в тези общества почти не се среща човек от мъжки пол роден през 80-те, който да не е чел книги-игри в някакъв момент. Изглежда има някаква естествена прогресия – книги-игри, компютърни игри и накрая свършваш програмист. През 90-те когато малко хора можеха да си позволят компютри, книгите-игри запълваха желанието за интерактивни приключения. Те възпитаха много от нас в любов към книгите и ни убедиха да четем и по-сериозна литература.



   Преди седмица имах възможност да се срещна с Любомир Николов на Българския Толкин фест провел се в града, в който съм израснал (Асеновград) и организиран от собствения ми брат (познайте с чии книги-игри и преводи е възпитаван последният). За благодарност му подарих подарък, който според мен е силно символичен. Мост между новото и старото, между технологиите и литературата – Amazon Kindle. Защото Любомир Николов е един от моите герои.