Всички очакват да съм чел Айн Ранд и на стари години реших все пак да прочета нещо на Айн Ранд. Реших да се огранича до двете най-известни книги – Изворът (The Fountainhead) и Атлас изправи рамене. Второто още не съм го прочел, но сега ще ви кажа за първото. Ще гледам да го напиша без или по-скоро с безобидни спойлъри.

   Бях чувал, че Айн Ранд не е много добър писател от чисто литературна гледна точка. Виждал съм оплаквания, че книгите ѝ са скучни, а от адаптацията на Атлас изправи рамене, която съм гледал останах с впечатление, че героите ѝ говорят един с друг все едно изнасят политическа реч. Очакванията ми бяха ниски и може би затова останах приятно изненадан. Въпреки, че не е най-добрият писател и героите наистина си изнасят речи това беше напълно поносимо и сравнително рядко ми доскучаваше (но се случваше!).

   Най-доброто нещо на книгата са героите. Те са идеализирани в смисъл, че представят екстремен вариант на идеята, която персонифицират. Трябва да се разглеждат като персонификация на идеи защото иначе изглеждат абсурдни. Положителните герои на Айн Ранд биха разбили бетонна стена с тялото си ако се изпречи на пътя им дори да могат да я заобиколят ако минат само десет метра в страни. Те никога не правят компромиси. Интересен факт е че героят който персонифицира колективизмa всъщност проявява смелост и има значителен интелект (но никаква креативност). Подозирам, че никой от хората които вярват, че Айн Ранд мрази бедните не е чел тази книга. Положителните и отрицателните герои са разпределени във всички социални слоеве. Главният герой, който се явява нещо като перфектният човек е от беден произход и през половината книга е беден по избор защото отказва да направи компромис с вижданията си за архитектурата. Има положителни герои с по-прости професии като строител. Ясно личи уважението на Ранд към инженерните професии и антипатията и към борсовата търговия. Любимият ми цитат от книгата е следният (отнася се за един от положителните герои)

'He hated bankers, labor unions, women, evangelists and the stock exchange. He never bought a share of stock nor sold a share in any of his enterprises, and he owned his fortune singlehanded, as simply as if he carried all his cash in his pocket'

   Основната история в книгата е за хора на изкуството (главният от които архитект, но и други), които се опитват или провалят да запазят интегритета в това което правят и в процеса се изправят срещу колективистично общество. Въпреки че книгата съдържа защита на капитализма и минимални политически коментари това не е основният фокус. Доколкото разбирам и доколкото мога да преценя от филмовата адаптация това е фокус на Атлас изправи рамене. Самата история на романа не е особено интересна и със сигурност мога да кажа, че книгата е прекалено дълга и на моменти се повтаря. Интересен момент е описанието на методите на колективистите, с които се опитват да поставят обществото под свой контрол, а именно създаване на институции (синдикати, клубове, съвети) и акции за омаловажаване на постиженията на хората. Най-вече идеята, че всичко е изкуство, банан залепен на стената е изкуство. Според Ранд това е начин да се принизи истинското изкуство. Аз съм съгласен. За момент се зачудих дали авторката е пророк, но после се сетих, че най-вероятно преди 90 години левундерите в САЩ са действали по същата схема по която действат сега.

   Най-слабата част от книгата за мен е любовната история, която мога да опиша само с чисто българската дума криндж. Всеки път докато четях глава с фокус върху тази част от сюжета се изчервявах. Не защото има някакви скандални сексуални описания, а защото ме беше срам какви тъпотии чета. Най-дразнещо от всичко беше магическата способност на персонажите да комуникират внушителни количества информация само с поглед и да се разбират безпогрешно. В един момент бях убеден, че ще прочета нещо от сорта „Тя го погледна и той разбра, че го кани да я чука у тях в 19:45 и трябва да звънне на втория звънец отгоре надолу“. Има още доста криндж, но ще се въздържа от спойлъри. По някое време осъзнах, че не мога да се сетя преди да съм чел книга от жена, която не е за деца освен Десет малки негърчета на Агата Кристи. Описанията на схемите на левундерите бяха страшнички, но истинският ужас беше съмнението, че може би жените разсъждават точно така и си мислят, че си говорим с погледи.

   Като цяло книгата доста ми хареса дори на моята напреднала възраст и лесно мога да си представя как ако я бях прочел на 17 щеше да ми е от любимите. Дори сега описанията на величието на човека и неговите постижения ме караха леко да настръхвам.