Ето че отново дойде време да дам най-престижната награда в света на игрите за 2012. Тази година играх само четири нови игри, а именно: Diablo 3, Halo 4, The Walking Dead и Dishonored. Както вече е традиционно, първо ще обясня защо другите номинирани отпаднаха, преди да обявя победителя. Няма да коментирам Diablo 3. Причините да няма никакъв шанс тази игра да стане игра на годината вече са описани в статията за това какво е хубава игра.

The Walking Dead

   The Walking Dead спечели множество по-малко престижни награди през изминалата година. Не е трудно да се види защо. Играта има най-силната история и най-вече персонажи от всички игри, излезли през 2012, а може би и през последните десет години. Абсолютно сигурно е, че би се харесала на всеки фен на сериала и дори бих казал, че като цяло е по-добра от него, защото не се напъва да показва хора, плачещи за изгубените си близки и други ревливи сцени, които понякога пълнят екранно време на телевизорите ни. В играта нови брутални събития се случват преди да се възстановиш от шока от предишните, което не може да се каже за сериала. Предвид, че съм заклет фен на телевизионната версия и очевидно смятам, че играта си заслужава времето и парите, защо и аз не съм обявил The Walking Dead за игра на годината? Отговорът е прост – това не е игра. Това е филм, в който натискаш копче за да продължи следващият епизод и подобно на книга-игра влияеш на сюжета, с тази разлика, че практически не можеш да се издъниш. На теория играта е в жанра adventure с типичните point and click механики, но загадките са толкова постни и очевидни, че не може да се каже, че има игра изобщо. В Duke Nukem Forever има повече от жанра adventure, отколкото в The Walking Dead. Графичният дизайн е много добър, но графиката и интерфейсът са трагични. За капак, в играта са набутани много конзолни елементи тип "напомпи X за да сбориш това зомби". Не може игра на годината да е игра, в която всеки елемент, който я прави игра, е пълна трагедия. За протокола: това, че игралните елементи са зле, да не ви отказва, защото това е филм и игралните елементи изобщо не му пречат. Някой може да възрази, че не може да се направи толкова дълбока и завладяваща история, ако занимаваш играча да мисли по загадки и да клика наляво-надясно. За опровержение ще дам пример за противното – игра (при това в същия жанр) със също толкова силна история и персонажи, в която игралният елемент е на върховно ниво и не само не пречи, а прави историята още по-силна – Grim Fandango.

Dishonored

   Dishonored (още известна в България като Опозорените) беше една от най-очакваните игри през изминалата година. Мрачна история за интриги и корупция в steampunk среда и stealth action first person геймплей накараха дори мен да я очаквам с интерес. По принцип не преливам от патриотизъм, но е факт, че в тази игра човекът, който си е свършил работата най-кадърно е българин. Той е графичен дизайнер и се казва Виктор Антонов. Да, това е същият човек, който пресъздаде комунистическа София в Half-Life 2 (още известна в България като Полу-живот 2). Съвсем спокойно мога да заявя, че обликът и атмосферата на играта е това, което я продава и определено е най-доброто нещо в нея. Историята не е зле, но не е нещо кой знае колко революционно. Главният герой не говори и му помага някакъв тайнствен субект с неясни мотиви и странни способности. Само дето субектът не носи куфарче иначе можеше да се объркам, че играя Полу-живот. Графиката може би щеше да бъде наречена "прилична" преди пет години, но в днешно време е необяснимо как може AAA заглавие да изглежда така.

   Аз за първи път играя stealth игра, но цялата работа ми се стори доста скучна. Първата мисия е забавна, но след това всичко сякаш се повтаря – blink зад пазача, душене, замъкване в някой ъгъл и после следващия. Създателите на играта заслужават адмирации за това, че са се погрижили играта да може да се играе като stealth и като shooter с приблизително еднаква трудност и да дадат много пътища за минаване на мисиите, включително и такива, в които героят не убива никой. За съжаление играта непрекъснато се натиска да изкара безкръвния начин по-престижен и така проваля идеята на цялата работа. Аз редувах двата начина на игра и забелязах, че наградите в играта (например пари) и тези извън играта (achievements) са все за изпълнение на мисиите с по-малко жертви. Защо няма achievement ако заколиш 100 пазача, например? Все пак мрачният край, с който играта свършва ако избиеш достатъчно, народ ми хареса повече от захаросаната лиготия в другия вариант.

   Като цяло играта е добра, но като изключим обстановката, всичко друго доскучава бързо в сравнение с носителя на таз годишната награда "Игра на годината според Stilgar".

Halo 4

   През изминалата година завърших процеса, който започнах през 2011, а именно - да наваксам с Halo. Изиграх всички игри, с изключение на RTS играта Halo Wars. За протокола, най-доброто Halo е Reach - ако ви питат, така казвайте! Но да се върнем на темата – Halo 4. Не знам какво толкова да кажа за тази игра. В нея няма нищо забележително (освен каква графика може да изкара хардуерът на Xbox 360), но на практика няма никакви пропуски. Историята я има колкото да дава мотивация – не е много умна, но не дразни с тъпотия, както често се случва с други игри. Кампанията е с точната дължина и типично за Halo игра има много разнообразни мисии. Има такава, в която играчът се вози на огромна бойна машина и пука наоколо, такава, в която управлява танк и много много други накривени варианти на first person shooter жанра. Интересното е, че за разлика от други опити (като например Duke Nukem Forever) в Halo игрите всичко това е изпипано до съвършенство. Във всеки момент, в който се случеше да си помисля, че тази механика вече е скучна, играта сякаш ми прочиташе мислите и идваше краят на мисията. Освен това, играта през цялото време си остана предимно shooter. Докато играх поредицата оцених предимствата на регенериращото здраве и носенето само на две оръжия – елементи считани за стандартни във FPS игрите за конзоли и започнати с първото Halo. Тези неща освобождават играча от притеснението дали е минал някоя част от мисията с достатъчно здраве и дали е спестил достатъчно амуниции за по-късните части. Когато играя класически shooter, аз лично често изпадам в save/load цикли, докато не изпълня перфектно някоя част от мисията. Halo 4 е чист и освобождаващ екшън. Не мислете, че е лесна игра. Противниците също регенерират и на по-високите трудности не може да се злоупотребява с регенерацията. На практика се получава нещо като save/load цикъл без да има save/load и без играта да спира. Просто пробваш някаква тактика и ако не стане, се скриваш, регенерираш и пробваш друга. В допълнение не мисля, че скоро съм играл FPS игра, която да ми е била толкова трудна в битките. Нямам предвид изпълнението, а измислянето на плана. Оказва се, че хич не е лесно. Вярно, че играх и на доста висока трудност, но през цялото време чувствах, че предизвикателството е да успея да сгащя противниците така, че да не могат да се покрият, а не да ги застрелям бързо и точно.

   Проблемът с Halo 4 е, че не съдържаше някаква новост за жанра. За сметка на това, всеки елемент от играта носеше усещане за грандиозност и внимание към детайла. Никакви компромиси с нищо! Музиката, графиката, дизайнът на нивата, атмосферата и дори multiplayer-ът бяха изпипани до съвършенство и затова Halo 4 е игра на годината според Stilgar.